Sapphire by Dr. Nedelia Shtonova

Менопауза, памет и Алцхаймер

Този текст е за жената. Но искам да го прочете и човекът до нея. Мили мои, ще ви разкажа за нещо, което виждам все по-често, отколкото ми се иска. Идва жена на четиридесет и седем. Сяда срещу мен и започва да се извинява още преди да е успяла да ми каже защо е дошла. Извинява се, че ми отнема времето. Извинява се, че „сигурно е глупост“. После, малко по малко, започва да говори. Казва ми, че вече не се познава. Че избухва за неща, които преди не биха я разтърсили. Че понякога забравя думи. Че не спи. Че плаче в колата, преди да влезе вкъщи, за да не я видят. А у дома вече са си направили свои обяснения. Мъжът ѝ мисли, че се е отдръпнала. Дъщеря ѝ мисли, че мама е станала нервна. Тя самата започва да мисли, че нещо не е наред с нея. Че може би губи себе си. И тогава аз я поглеждам и ѝ казвам нещо, което ми се иска повече жени да чуват навреме: „Не, мила. Вие не се губите. Вие се пренастройвате.“ Женското тяло не се променя само отвън. То преминава през огромна вътрешна промяна, за която често говорим твърде малко. Естрогенът не работи само в матката и гърдите. Рецептори за него има в различни области на мозъка, включително в хипокампа – структура, която има ключова роля за паметта и ученето, както и в области, свързани с настроението и вниманието. Естрогенът участва и в начина, по който мозъкът използва енергията си. А в перименопаузата неговите нива не просто намаляват плавно. Те могат да се колебаят значително. И когато хормоналният фон се променя, жената може да усети промяната и в съня, концентрацията, настроението, паметта, търпението си. Това не е слабост. Не е каприз. Не е „всичко е в главата ти“. Това е физиология. И да, този период може да бъде труден, но той не определя коя сте и не означава, че губите себе си. Питате ме защо ви говоря за това точно през септември. Защото септември е месецът, в който светът обръща специално внимание на болестта на Алцхаймер и деменцията. И защото всяка година при мен идват жени, които са прочели нещо в интернет, разпознали са две-три от собствените си симптоми и след това са прекарали месеци в страх. Страх, че забравянето на една дума е началото на Алцхаймер. Страх, че безсънието е предупреждение. Страх, че това, което се случва с тях, е необратимо. Искам да го кажа ясно: мозъчната мъгла и когнитивните оплаквания, които някои жени изпитват в перименопаузата, не са равнозначни на ранна болест на Алцхаймер. Това са различни състояния и изискват различен разговор, различна оценка и различен подход. Но между темите има една много важна пресечна точка – грижата за мозъка и здравето започва много преди да имаме причина да се страхуваме. През 2024 г. The Lancet Commission посочи 14 потенциално модифицируеми рискови фактора, свързани с деменцията, и изчисли, че значителна част от случаите биха могли да бъдат предотвратени или отложени, ако тези фактори се повлияват навреме. Сред тях са високото кръвно налягане, диабетът, физическата неактивност, депресията, социалната изолация, нарушенията на слуха и други фактори, върху които в различна степен можем да влияем. Погледнете този списък. В него има нещо много красиво и много отговорно – той ни напомня, че не сме напълно безсилни пред времето. Не можем да контролираме всичко. Но можем да избираме как да се грижим за себе си днес. Можем да се движим. Можем да се храним по-добре. Можем да следим кръвното и кръвната си захар. Можем да не пренебрегваме съня. Можем да търсим помощ, когато не сме добре. Можем да поддържаме ума си активен. Можем да бъдем сред хора. Можем да продължим да се учим, да разговаряме, да обичаме, да се смеем. И точно тук идва моят разговор с жената. Защото тези години – между четиридесет и шейсет – често са годините, в които жената е най-нужна на всички и най-малко присъства в собствения си живот. Децата имат нужда от нея. Родителите остаряват. Работата не чака. Домът не чака. Партньорът има нужда от нея. И някак тихичко, без дори да разбере кога се е случило, тя се е превърнала в последния човек, за когото остава време. MENOFLOR 6 създадох именно с мисъл за тази жена – за този особен период, в който тялото има нужда от подкрепа и разбиране. Без хормони, с формула, насочена към ежедневната грижа през този етап от живота, включително с витамини D3 и K2, които допринасят за поддържането на нормалното състояние на костите. Но днес искам да ви кажа нещо много по-важно от всичко, което може да бъде написано на една опаковка. Скъпа моя, знам, че сте свикнали да бъдете последна в собствения си списък. Знам, че първо са децата, после работата, после родителите, после мъжът до вас. А вие оставате някъде между „после ще се погрижа за себе си“ и „нямам време сега“. Само че тялото не забравя годините, в които сме го оставяли на последно място. Спомням си една моя пациентка. Беше на четиридесет и девет, с две деца и майка, която имаше сериозни здравословни проблеми. Дойде при мен заради безсъние. Говорихме дълго, но в един момент тя започна да плаче. Не заради съня. За друго. Беше започнала да си записва думи в телефона, защото се страхувала, че ще ги забрави. „Срам ме е“, каза ми. „Всички разчитат на мен.“ Тези думи не съм ги забравила. Работихме заедно. Говорихме за съня, за движението, за храненето, за стреса. Насочих я и към подходящите специалисти, защото здравето никога не е работа на един лекар или на една единствена система. Нямаше нищо героично. Нямаше чудо. Имаше малки промени, повтаряни достатъчно дълго. След няколко месеца тя се върна. Погледна ме и каза: „Синът ми онзи ден ми каза, че съм се върнала.“ Това изречение ме преследва и до днес. Защото понякога ние си мислим, че сме добре, само защото вкъщи е чисто, вечерята е на масата и всички около нас са нахранени, облечени и обгрижени. А някой, когото обичаме, вече усеща, че нас самите ни няма. Затова този септември ви моля за едно-единствено нещо: обърнете внимание на себе си. Не защото трябва да се страхувате от Алцхаймер. А защото имате право да остареете със сила, с достойнство и с възможно най-добро качество на живот. Запишете си онзи профилактичен преглед, който отлагате. Излезте на разходка. Легнете си малко по-рано. Проверете показателите си. Говорете с лекар, ако нещо ви тревожи. Ако сте постоянно изтощена, кажете го. Ако не спите, кажете го. Ако усещате промяна в паметта или настроението, не я носете сама. И говорете. С мъжа до вас. С дъщеря си. С приятелката, на която отдавна не сте се обаждали. С лекаря си. С хората, които ви обичат. А ако имате дъщеря, говорете и с нея. Не за да я плашите, а за да ѝ оставите знание. За да не се чуди един ден дали полудява, когато собственото ѝ тяло започне да се променя. Жените твърде дълго са предавали една на друга рецепти за всичко, но твърде малко са си предавали знание за собственото си здраве. И ако тази тема е докоснала вашето семейство, споделете ми. Разкажете ми за майката, която започна да забравя. За бащата, който вече не помнеше името ви. За бабата, която един ден ви погледна и не разбра кой стои пред нея. Или за човека, когото все още носите в сърцето си. Защото когато говорим за Алцхаймер, не говорим само за паметта. Говорим за любовта. За достойнството. За семействата. За времето. За онези малки моменти, които разбираме колко са безценни едва когато започнат да ни се изплъзват. И може би точно затова грижата за себе си не е егоизъм. Тя е любов в най-тихата ѝ форма. Да се погрижиш за здравето си означава да кажеш на хората, които обичаш: „Искам да остана още малко. Искам да бъда до вас. Искам да мога сама да отворя вратата, да приготвя кафето си, да отида на пътешествие, да прегърна внуците си, да се смея с приятелките си. Искам да ви помня.“ Затова не чакайте да стане късно, за да започнете да се обичате по този начин. Никога не е късно да направите първата крачка. С обич, д-р Неделя Щонова https://sapphire.bg/menoflor-6/