Sapphire by Dr. Nedelia Shtonova

Алцхаймер: да загубиш човек два пъти

Има една особена болка, за която трудно се говори. Болката да загубиш човек два пъти. Първият път е, когато той започне да те забравя. Вторият е, когато вече го няма. Алцхаймер не е просто заболяване, което отнема паметта. Той променя отношенията. Променя дома. Променя начина, по който гледаш на човека срещу себе си. И може би най-трудното е, че човекът, когото обичаш, все още е пред теб, но малко по малко започваш да губиш онова, което сте били един за друг. Първоначално са дребни неща. Един забравен разговор. Едно повторено изречение. Името на човек, което не идва веднага. Ключовете, които отново са някъде, където никой не ги намира. После започваш да разбираш, че това не е просто разсеяност. И идва моментът, в който те поглежда човекът, който цял живот те е познавал, и за секунда в очите му няма спомен за теб. Това е момент, който остава. Защото ти знаеш кой си за него. Знаеш всички празници, всички разговори, всички трудни дни, всички прегръдки. Знаеш колко пъти този човек е бил до теб. А той вече не знае. И тогава разбираш нещо много жестоко за тази болест – че понякога започваме да скърбим за някого, докато той все още е физически до нас. Но аз не искам да говорим за Алцхаймер само когато вече е станало късно. Искам да говорим за него сега. Защото септември е месец, в който светът насочва вниманието си към болестта на Алцхаймер и деменцията. И за мен това не трябва да бъде просто поредната международна инициатива, поредният ден в календара или поредната публикация, която ще прочетем и ще забравим. Това трябва да бъде повод да се спрем. Да се замислим за собственото си здраве. За кръвното налягане. За кръвната захар. За холестерола. За движението. За съня. За храненето. За теглото. За стреса. За социалните ни контакти. За начина, по който използваме мозъка си всеки ден. Защото мозъкът не съществува отделно от тялото. Той е част от него. И когато се грижим за себе си, ние не просто се опитваме да живеем по-дълго. Опитваме се да живеем по-добре. Да останем активни. Самостоятелни. Да можем да излезем сами, да пътуваме, да работим, да разговаряме, да се смеем, да познаваме хората, които обичаме. Да бъдем себе си възможно най-дълго. И ако досега не сте се грижили достатъчно за себе си – не се обвинявайте. Никога не е късно да започнете. Няма значение дали вчера сте се хранили неправилно. Дали години наред сте отлагали спорта. Дали не сте обръщали внимание на кръвната си захар, съня, стреса или начина, по който се чувствате. Важното е какво ще направите днес. Защото всяка грижа за собственото ни здраве е и грижа за хората, които ни обичат. Когато се грижим за себе си, ние казваме на децата си: „Искам да бъда тук.“ Казваме на партньора си: „Искам да остарея с теб.“ Казваме на родителите си: „Искам още време.“ И може би най-важното – казваме на самите себе си: „Моят живот има значение.“ Затова този септември нека не просто говорим за Алцхаймер. Нека говорим за паметта. За мозъка. За здравето. За превенцията на рисковите фактори. За движението. За храненето. За съня. За общуването. За това да не се изолираме. За това да поддържаме ума си активен. И нека говорим и помежду си. Ако тази тема е докоснала и вашето семейство, напишете ми. Разкажете ми за човека, когото не искате да забравите. Защото има болки, които не стават по-малки, когато ги пазим само за себе си. Понякога стават по-поносими, когато ги споделим. И може би точно това е най-важното, което можем да направим – да не оставяме хората сами в тази битка. Нито тези, които живеят с болестта. Нито тези, които се грижат за тях. Нито тези, които просто се страхуват от бъдещето. Защото Алцхаймер може да отнема спомени. Но не трябва да му позволяваме да отнема човешката близост. И докато имаме възможност да избираме как да живеем днес, нека избираме здравето. Не от страх. А от любов. Подкрепете нашата мисия и вашето здраве: https://sapphire.bg/