Jamie Longshaft Tarnia Maugham

ptyew.com

Отмених пълната резекция на простатата си девет часа преди анестезията. Трябваше да оперират мен — уролог-хирург с тридесетгодишна практика. Листът за отказ от операцията лежи в чекмеджето ми. Написах го сам, на ръка, в дванадесет без половина през нощта, в лекарската си стая, където прекарах двадесет и две години. С моя собствен почерк, с който тридесет години подписвах протоколите за ТУР (трансуретрална резекция на простатата), поставяне на уретрални катетри и пeнилни импланти. Казвам се д-р Васил Попов, д.м. На петдесет и осем години съм. Аз съм хирург-уролог. Тридесет години оперирам в София. Преброих операциите си едва когато започнах да пиша този текст. Повече от три хиляди и осемстотин. Три хиляди и осемстотин мъже, чиито проблеми решавах със скалпел, лазер и резектор. А за мъжката полова система знам едно нещо, което казвам на пациентите си всеки ден. Тридесет години го повтарям: Няма път назад. Разрушените съдове в малкия таз не се възстановяват. Склерозиралите кавернозни тела не се пълнят отново с кръв. Разрасналата се простата не се свива от само себе си. Единственото, което медицината може да направи, е да изреже разрасналата се тъкан, която притиска пикочния канал, да постави катетър или да вкара силиконова помпа вътре в пeниса. С метал. С резектори. Със силиконови импланти. Вярвах в това. Така ме научиха в Медицинския университет в София и след това на специализацията в Австрия. И го предавах нататък — на две поколения млади лекари, които днес оперират из цялата страна. А след това операцията потрябва на мен самия. Ще разкажа от самото начало, защото иначе звучи като изповед на луд. Уролозите и хирурзите имат професионално заболяване, за което не се пише в брошурите. Ние прекарваме десетилетия в седнало положение над ехографите или прави с часове в операционната, преживяваме постоянен стрес и застой в малкия таз. Операциите траят с часове, а напрежението не спира никога. Симптомите започнаха на петдесет и една. Първо беше ставане по веднъж на нощ. След две години — по три-четири пъти. А накрая и без никаква причина: парене, мъчително напъване, слаб и капещ поток. А след това дойде кошмарът, за който нито един мъж не говори на глас. Члeнът започна да омеква по средата на акта. После изчезна напълно сутрешната ерeкция. Всяка близост със съпругата ми завършваше с потискащо мълчание, срам и обърнати гърбове в леглото. Диагнозата си поставих сам за три минути на собствения си ехограф. Хроничен калкулозен простатит с тежък фиброзен оток, съдов спазъм и начална аденома. Класика. Такива неща оперирам със затворени очи. Не уведомих никого. Четири години работих и живях на силни синтетични стимуланти и антибиотици. Моят колега анестезиолог ми носеше от най-скъпите препарати — приятелски, без записване в картона, защото записването щеше да означава край на авторитета ми като водещ специалист. Но след това хапчетата спряха да действат за цяла нощ. Държаха едва час-два, а сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. През март миналата година за първи път в живота си по средата на интервенция получих критичен хипертоничен скок заради поредната синтетична доза. Кръвното ми удари 195. Стоях, хванал се за ръба на операционната маса, и предавах указания на асистента къде да реже, защото пред очите ми всичко се размазваше. Беше страхотно момче. Не каза нищо, нито тогава, нито по-късно. Седмица по-късно се появи остра задръжка на урината. Сам си записах час за операция. При моя колега, д-р Иван Николов. Учихме заедно. Най-добрите ръце в отделението веднага след моите. Трябваше да направим пълна трансуретрална резекция на жлезата. Датата беше четиринадесети май. А сега това, поради което всичко се срути. Имам една папка. Водя я от деветнадесет години и за нея знаеха само двама души в клиниката. Това е папката на тези, които отказаха операция. Пациенти с тежък простатит, аденома и критична ерeктилна дисфункция, на които препоръчах интервенция, но те казаха „не“. Не я създадох от състрадание. Създадох я от инат — като млад хирург исках да събера доказателства, че отказът от операция завършва зле: с пълна импотентност, тежки инфекции и доживотен катетър. Смятах да напиша научен труд. Деветнадесет години записвах там имена и следех съдбите им. Някои се връщаха след година, след две, в още по-тежко състояние. Някои не се върнаха изобщо — тях ги зачерквах, когато научавах най-лошото от близките им. Този труд така и не го написах. Защото приблизително от 2019 година в тази папка започнаха да се появяват записи, които не се връзваха с нито едно научно изследване. Мирослав Драганов. На петдесет и осем години, от Плевен. Хроничен калкулозен простатит, оток, пълна липса на ерeкция, отказа операция през 2022 година. Дойде при мен на преглед след четиринадесет месеца. Сам. Спокоен, с високо вдигната глава. Гледах новия му ехограф пет минути. Простатата беше свита, с перфектна структура, а възпалителният оток липсваше напълно. После го попитах какво е правил. Каза: „Ходих при един човек. В едно село близо до София, към дефилето. Един старец, билкар.“ Записах го в папката и до него сложих питателна. Красимир. На шестдесет и четири години, от Пловдив. Тежка аденома, предлагах му пълно изстъргване на простатата и предупредих за риска от изпускане. Отказа през май, а през август ми прати писмо и снимка по сина си. На снимката той е на почивка на морето с видимо по-младата си съпруга, прегърнати и усмихнати. Синът му ми предаде: „Баща ми каза да не се сърдите. Вече няма нужда от катетри.“ Ярослав. На шестдесет и три години, от Варна. Отказа два пъти — през 2021 и 2023 година. Втория път ми каза фраза, която тогава сметнах за наглост, но днес си я спомням всяка седмица: „Докторе, вие сте добър човек. Но ми предлагате само единственото нещо, което умеете.“ До миналата пролет в тази папка имаше двадесет и шест такива записа. Двадесет и шест мъже, които отказаха моя скалпел и след година или две уринираха свободно, а по думите им — мъжката им сила в леглото се беше върнала изцяло. Двадесет и шест — от над триста души, които за деветнадесет години бяха отказали. Не е мнозинство. Знам как се интерпретират такива данни. Но единадесет от тези двадесет и шест души, когато ги попитах по-подробно, посочиха едно и също име и място. Село близо до София. Дядо Кирил Драганов. Билкар. Единадесет души от различни краища на страната, които не се познават помежду си. На тринадесети май, в навечерието на собствената ми операция, не можах да заспя. В два часа през нощта станах, отидох в кабинета и извадих онази папка. Четох я до четири сутринта. После просто седях и гледах ръцете си. В дванадесет без половина през деня — по-точно на четиринадесети май, девет часа преди анестезията — написах официалния си отказ от операция. Занесох го на дежурната сестра. Тя ме погледна и не каза нито дума. Иван ми се обади сутринта. Не крещя. Просто попита: „Васко, изобщо знаеш ли какво правиш?“ Казах: „Не знам.“ Това беше искрен отговор. Четири дни по-късно заминах за онова село край София. Къща стара, каменна. Двор. Навес, под който висят снопове сушени билки — десетки видове планински треви и корени, с главите надолу. Аромат, който те удря още от портата. А на пейката до оградата седеше един мъж. Познах го моментално. Павел Проданов. От Перник. Оперирах го два пъти — през 2018 и 2020 година. Втората операция беше за премахване на рецидив на аденома, защото след първата състоянието му се влоши, а ерeкцията му изчезна напълно. След втората му стана още по-зле — появи се частично незадържане на урина. Помня как седеше срещу мен в кабинета и питаше какво следва. Казах му това, което се казва в такива случаи: „Сега вече само поддържащи медикаменти и памперси при нужда.“ Не бях го виждал четири години. Сега седеше на пейката в двора на билкаря и ми подаваше ръка. Изглеждаше здрав, стегнат, без никакви следи от онази смазваща умора. Каза: „Докторе. Вие също ли сте тук?“ Не довърших разговора. Стоях по средата на чужд двор, уролог-хирург с тридесетгодишна практика, и не можех да кажа нито дума на човека, чийто сфинктер бях рязал два пъти. Каза: „Не се сърдете на себе си. Правили сте само това, на което са ви научили.“ Бяха същите думи, които ми беше казал Ярослав. Друг човек, друг град, същата мисъл. После от къщата излезе самият дядо Кирил Драганов. Той е на над деветдесет години. Повярвах едва в момента, в който видях погледа и походката му. Имам професионално изкривяване: по стойката и лицето на един възрастен мъж веднага познавам хроничния застой и сринатия тестостерон. Той отвори вратата и прекоси двора с бърза, енергична крачка. Тридесет години гледам как се движат мъжете на седемдесет, осемдесет или деветдесет години. Знам как изглежда измъченият от простатит човек. Дядо Кирил изглеждаше и се движеше като петдесетгодишен мъж в разцвета на силите си. Седнахме на двора. Попита ме кой съм. Казах истината: „Аз съм уролог. В папката си имам единадесет имена и всички ме изпратиха при вас.“ Усмихна се леко. Тихо, без никакво триумфиране. После ме погледна право в очите и каза: „Очите ти са потъмнели, а лицето ти е сиво. Простатата ти пари като въглен, а кръвта долу едва мъждука, нали?“ Бях вцепенен. Никой от моите колеги, включително Иван, който трябваше да ме оперира, не ме беше погледнал така — всички гледаха само разпечатките от лабораторията. Каза: „Мъжкото тяло не умира от годините. То просто се задушава, защото съдовете ви се свиват от спазъм, а простатата набъбва и затиска всичко. Вие бързате да режете това, което просто има нужда да бъде отпушено.“ Влезе в къщата и изнесе едно тъмно стъклено шише. Без лъскави етикети. Само с гъста, тъмна билкова отвара вътре. Каза: „Пий сутрин и вечер по лъжица. Десет дни. Ако не усетиш напор и облекчение — върви да те режат. Но му дай десет дни.“ Взех го. Аз, който тридесет години обяснявам на пациентите, че билките са безсилни пред тежката урологична патология, взех шише без състав, без сертификат и без нито едно клинично проучване. Взех го, защото преди четири дни бях отменил собствената си операция и вече нямаше какво да губя. Първите три дни — нищо особено. Тоест — не съвсем нищо. На четвъртия ден сутринта отидох до тоалетната и изведнъж осъзнах, че уринирам с мощен, плътен и непрекъснат поток, без нито секунда парене или напъване. Сякаш бях на двадесет и пет години. Забелязах го чак когато тръгнах да мия ръцете си. На седмия ден прекарах цяла нощ в леглото, без да се събудя нито веднъж до сутринта. Спах осем часа дълбок сън. На десетия ден сутринта се събудих от такава желязна, каменна ерeкция, че буквално не можех да помръдна от изумление. Беше забравено усещане от младостта, което ме накара да се разплача прав до леглото. А същата вечер със съпругата ми изживяхме близост, която върна брака ни след години на отчуждение и срам. Обадих му се още същата вечер. Изслуша ме и каза: „Добре. Продължи два месеца, за да се изчистят съдовете из основи. После вече няма да имаш нужда от мен.“ Попитах го: „Разбирате ли, че ако това работи, значи тридесет години съм рязал хора, които е можело да бъдат спасени?“ Замълча. После каза: „Вършил си това, на което са те научили. Това не са едни и същи неща.“ После ми разказа за сина си Мартин Драганов. Мартин не е лекар, израснал е сред билките и казаните, знае рецептата отмалък. С години е увещавал баща си тайната да не остане затворена само в тази селска къща. Отварата се разваляше бързо, изискваше сложна обработка и не можеше да стигне до хората в далечните градове. Накрая Мартин намерил съвременна лаборатория, която успяла да концентрира бащината билкова смес в трайна и чиста форма, за да не се налага човек да чака с месеци на опашка пред портата, а средството да пристига директно при него. Старият билкар не се съгласил веднага. Имал списък с чакащи за половин година напред и ми каза само едно: „Много мъже просто не дочакаха реда си и отидоха под ножа.“ Месец и половина по-късно в кабинета ми дойде представителят на голяма дистрибуторска фирма, която доставя за болницата скъпи синтетични урологични медикаменти и консумативи за операции. Работим заедно от десет години. Питаше ме дали всичко е наред — в отделението рязко беше спаднал броят на насрочените планови операции на простатата. Казах искрено: „Започнах първо да отпушвам съдовете на мъжете и да чистя възпалението, преди да ги качвам на масата.“ Усмихна се и каза, че това разбира се е мое право, а след това ми напомни за есенния конгрес по урология във Виена. Регистрация, самолетен билет, петзвезден хотел — както винаги за тяхна сметка. Плюс хонорар за доклад. И добави: „Професоре, сам разбирате, че нашите бюджети и болничните пътеки зависят от броя на операциите и продадените лекарства.“ Не искам да му приписвам заплаха, която не бе изречена. Беше изключително любезен. Просто описваше как работи тази система. На конгреса във Виена не отидох. Двама колеги спряха да ми говорят. Един от тях е завеждащ на съседно урологично отделение, с когото тридесет години съм пил кафе в една и съща лекарска стая. Затова пък през ноември при мен се отби нашият главен анестезиолог. Същият, който с години ми носеше силни синтетични стимуланти за прикриване на симптомите. Затвори плътно вратата и тихо попита: „Васко. Вярно ли е това, което се говори?“ Попитах: „За пациент ли?“ Каза: „За мен е. На петдесет и шест съм. Простатата ме довършва, нощем ставам по пет пъти, а в леглото с жената всичко умря. От синтетичните хапчета пулсът ми скача на 130 и не смея да ги пия. Кажи ми какво направи.“ Дадох му контакта. А сега за това, защо всъщност пиша всичко това. Моят по-голям брат. Той е на шестдесет и две години. Живее във Враца, в къщата, където израснахме. Три години ми казваше по телефона, че при него „всичко е наред, Васко“. Три години имаше брат — уролог, професор, завеждащ клиника. И три години от срам не ми казваше, че бракът му е пред разпад, че пикае капка по капка с непоносима болка и че местните лекари вече са му насрочили дата за поставяне на постоянен катетър. Научих го случайно от снаха ми. През юли му занесох тази билкова формула. Не направление за моята клиника, не скъпа рецепта за аптеката, не дата за операция — билковата рецепта. След един месец ми се обади. Гласът му трепереше, но звучеше по-живо от всякога. Каза ми само: „Васко, забравих кога за последно съм се чувствал истински мъж. Спаси ме.“ Слушах го и мълчах в телефона, защото гърлото ми беше свито от вълнение. Няма да правя научни изводи, на които нямам право. Не съм публикувал рандомизирано плацебо-контролирано изследване. Всичко, което имам, е онази папка, която водя от деветнадесет години, съдбите на тези мъже и моята собствена история. Но тридесет години повтарях на мъжете думата „необратимо“. Казвах я с пълна убеденост, защото така ме бяха научили. Днес я казвам изключително рядко. Първо питам: „Наистина ли опитахте да събудите естествения кръвоток на тялото си?“ И това е единствената професионална промяна, с която наистина се гордея през целия си съзнателен живот. Ако четете това, значи вие или ваш близък мъж преживявате същия този кошмар: мъчителните нощни ставания, паренето, отслабващата струя, омекването в леглото и унизителния страх от провал. Може би вече са ви казали: „Нормално е за възрастта ви.“ Може би са ви предписали скъпа аптечна химия, която действа за един час и ви трови сърцето. Може би вече ви плашат с неизбежна операция, катетри и памперси. А може би вече седите на стола пред някой урологичен кабинет, където лекар като мен ще ви каже, че друг изход няма. Изход има. Казвам го като хирург, който тридесет години твърдеше обратното. Не чакайте съдовете напълно да загинат и жлезата да склерозира необратимо. Докато тъканта е жива, тя може да бъде събудена, а мъжката сила — възстановена напълно. Под този текст има бутон — „Научете повече“. Там е публикувана подробната статия за автентичната билкова рецепта на дядо Кирил Драганов: точният състав на балканските екстракти, как действат върху кръвотока и простатата и защо методът му помогна на хиляди мъже. Прочетете я внимателно. Доставката става за два до три дни чрез куриер в напълно дискретна опаковка, а плащането е при получаване за цяла България. Изпратете този текст на своя баща, на съпруга си, на брат си или на приятел, който тихо се бори с този срам и твърди, че „всичко е наред“. Направил съм повече от три хиляди и осемстотин операции. А най-важната от всички беше тази, която отмених девет часа преди анестезията. С уважение, д-р Васил Попов, д.м. хирург-уролог, 58 години, гр. София